/по повод 120-годишнината от рождението на проф. Иван Батаклиев/
По традиция – всеки себеуважаващ се вестник /списание/
отделя специално „каре” за главния редактор... В настоящия това е новаторско, в качеството му и на
училищен, но нима съвременното българско училище трябва да бъде изолирано от
реалния живот? Напротив. Тъкмо затова, макар и преодолели множество рецидиви,
„изпращащи данък” на насажданите шаблони от негативното минало,
тийн-поколението профуча край нас като метеорит, сблъсквайки се с
предизвикателството на „съблазните” в обкръжаващия го „космос” извън дома и
„храма”... Европеизацията на школото българско, обвързването на българското
образование с практиката – видимо са приоритет в
посланията на компетентните фактори в тази сфера, където „зубренето” на „сухата
наука” е анахронизъм, а модификацията на понятието „учител” – перспектива... То
не е и модификация, а истинска /р/еволюционна реформа в концепцията. Подобни
промени протичат екстензивно, поради спецификата на материята, с която се
борави. Не става дума за финансовия ресурс, а за ваятелна инвестиция в бъдещето.
Борави се с човешка психика, души, съдби, обществени взаимоотношения, които
най-трудно се поддават на менторско влияние. Епохата на чистата дидактика,
бутафорните „базови” уроци и артистичното оперение отминава... Младите хора
владеят модерните иновационни технологии по-добре от някои свои учители... Не
можем да ги заблудим, ако не ни е там мястото. Горчивият хап... Мимикрират
„вехтите лаври” на метастазната „инерция” в преподаването на частни уроци,
перманентното участие в изпитни комисии и списването на нови учебници /които
вече две десетилетия така и не се нравят на учениците/. Възпитаниците ни може и
да не разшифроват сложните кодирани послания на институциите, но
утре ще ни укорят, както поколението ни – преждеуправляващите... За
мълчанието... Не сме родени в проспериращи икономики и култури, но пък и ни
липсва фатализмът на аутсайдерите. Оптимистичен кръстопът... Заветите на
професор Батаклиев са разковничето-панацея за изцеление на обществото ни от
натрапчивата посредственост, за което ратува и на която героично противостои призваният
да бъде вечно „в час” с прогреса – Негово
Величество Учителят!